Традицията Сурва

В съвременната научна литература вече са отделени немалко страници на българската маскарадна обредност. Богато събраният материал от времето на Г. С. Раковски и М. Арнаудов до наши дни, позволи на съвременните автори да направят сериозни изводи, отнасящи се до класификацията на фолклорните маскарадни игри у българите, до техния генезис, до топографията на маскиранията и др. В по-ново време при класифицирането им беше отчетен и факта, че маскирания има не само в зимния и пролетния календарен цикъл, а още в сватбената и погребалната обредност, както и в моминските игри. Днес вече се предлага полово-възрастово деление на маскарадите у нас. От друга страна самата българска маскарадна обредност е жива. Обичаите с маски се изпълняват и до наши дни по цялата българска етническа територия. Изпълнението е най-масово в Средна Западна България, където всяко момче, преди да сложи на раменете си ученическа чанта, слага сурвакарска маска.

Според професор Димитрина Джонова традицията води началото си от траките. Александър Мартинов, филолог, който през 1958 г. издава сборник „Народописни материали от Граово“, прави изследвания на всички села в Граовско и установява, че „Сурова“ води своето начало от незапомнени времена на 13 срещу 14 януари. Тогава всяка година из Граово тръгват суровашкари. За този ден участниците са се подготвяли цяла година – да направят ликовете, да определят реда на обиколка по къщите. Където и да се срещнат все се питат: „Че одимо ли на невесту?“. Най-главният от всички участници в една група е болюбашията – човек с авторитет и заслуги. Той отговаря за реда и ликовете. Облечен е в специална униформа и в ръката си държи дървена, но по-често автентична стара сабя и задължително има свирка, с която въдворява ред и указва кога да огласяват суровашкарите със звънците си, че идват. Суровашкарите минават по къщите и казват своя благослов – да се роди жито, да няма мор по животните. Хората пък от своя страна ги даряват богато с месо, вариво, сланина, греяна ракия и пари. Те не минават само в къщите, където има наскоро починал. Всички очакват сурвакарската група с нетърпение. Редът е такъв – първо младоженците, след това попът, който ръси с вода всяка къща, свекърът и свекървата, мечкарят с мечката и старците. Те са придружени с тъпан. Без тъпан не може, защото той създава настроение и заедно със звъна на звънците се създава неповторима атмосфера. Във въздуха витае нещо магично, неповторимо и който веднъж тръгне с групата трудно се отказва. А старците с ликовете сякаш са се слели с тях. Колкото и тежки да са звънците и лика, те не усещат тази тежина, леко им е на душата и сякаш се намират в паралелен свят. Янко Маринов от съседното село Садовик споделя: „Отвътре ни кара да излезнемо на Могилата и със звонците да играемо, та да ни чую чък у Кошарево. Затупа ли тупанът, всичко вътре в мене заиграва. Това е празник, който ни сближава и обединява, дава надежда за плодородие, за една по-добра реколта.“. Всяка група се състои от сватбари и старци. Старците са с ликове на главата, а тялото е облечено в кожи, ленти – бели, червени, зелени или тръстика (района на с. Банище), както и със звънци на кръста. Във всички граовски села като завършек на игрите се пали огън, около който играят всички, настъпва неописуемо веселие, придружено с хоро, на което се хващат както млади, така и стари. Около огъня се събират и гости от друго село, защото в наши дни се побратимяват все по-често селата и си гостуват. Още по-хубаво е, че има детски групи, а все по-често участват и жени, което в миналото е било немислимо, защото е имало забрана.

Днес няма значение дали сме наследили този празник от траките, това е работа на етнолозите. Важното е, че традицията е жива в Граово и се предава от дядо на внуче и от баща на дете. Хората намират начин да се приберат на село от различни райони на страната, даже и от чужбина, независимо какво им коства това, за да вземат участие в сурвакарските игри. Ако това не е магия?